Бяхме подгответа във Френската гимназия, когато ни заведоха на екскурзия във Враца.

Бяхме " подгответа "  във Френската гимназия, когато ни заведоха на екскурзия във Враца. Още живеехме във възрастта на екстравагантните пубертетски бунтарства, което частично изяснява идиотското ми скимване да предложа да си премерим страховете и предразсъдъците. И то точно в среднощ в средата на локалното гробище.

Отидохме. Прескочихме оградата. Изчакахме персоналните ни суеверия да стартират да пулсират под престорено дръзновение. Издържахме и си тръгнахме. Разбира се, нищо не се случи. И въпреки че това не остана загадка от класния, то не се трансформира в мотив да поговорим за метода, по който почитаме мъртвите, нито за гробището като мемориален парк.  

Всеки път, когато престъпвам прага на някое гробище, се сещам за моето безсрамие, което никой тогава не поправя.

Париж, където гробището е част от органичната тъкан на града

Щяха да минат години, преди да се замисля за смисъла на това парче земя, което се намира в периферията на всяко обитаемо място - и хем е част от него, хем е малко настрана. Като гибелта, която хем е част от живота ни, хем е малко настрана.

Пер Лашез, несъмнено, е изключение. Най-посещаваният в света гробищен парк е не просто органична тъкан от структурата на Париж, той е значима част от неговата история, участва в неговите филми, въодушевява неговата лирика, подреден е до неговите емблеми, включен е в туристическите направления на столицата на Франция. Всяка година повече от три и половина милиона души крачат по неговите алеи и обстоен справочник им изяснява по какъв начин да стигнат до гроба на Джим Морисън, на Оскар Уайлд, на Фредерик Шопен, на Гийом Аполинер, на Ив Монтан.

Гробището Пер Лашез в Париж притегля милиони гости всяка година.Снимка: Christophe Archambault/AFP

България, където гробищата са тъжно огледало на обществото

След този спомен паркираме в Орландовци, в Малашевци или в Бакърена фабрика… 

Всеки от нас има най-малко по една история, обвързвана с това или с друго българско гробище. Когато ни се постанова да отидем там - и в случай че нашите сетива не са анестезирани от съответна тъга, постоянно, постоянно, постоянно се задъхваме от безпомощен яд против това, което ни посреща: обрасло пространство, в което няма по какъв начин да се придвижваш, в случай че не газиш върху паметта на съседа, в случай че не крадеш от безконечния му покой, в случай че не подритваш изхвърлен от някого отпадък, в случай че не прескачаш счупена надгробна плоча…

Гробищните паркове са публични терени със особено предопределение. Те са обществена общинска благосъстоятелност и се ръководят от съответните кметове и кметски наместници в обитаемоте места. Помислете за това, преди да отидете да гласувате. 

Гробищата в България са най-тъжното огледало на духовната зрялост на нашето общество. Защото в този фон се случва общественият обред на разлъка с околните. А той е една от отликите сред човешкия и животинския тип. 

Гробищата съхраняват колективната памет

Колкото и самобитни да са традициите и обичаите на племена, нации и общности, всички те си наподобяват в едно - в почитта към предците. Дали с възпоменателни олтари, покрити със свещи и захарни черепи, или по различен метод култът към мъртвите е израз на цялостното разбиране на света и на мястото на общността в него.

Когато след 500 години разрешили на изгонените от Португалия евреи да се върнат в Лисабон, първото, което поискали от градската администрация, е парче земя, където да погребват своите мъртви. Едва по-късно пристигнала молбата за място, където да построят синагога. За тях гробището било по-важно от молитвения дом, тъй като там се съхранява най-важната тактика за оцеляване на общността - груповата памет.

Колективната памет е травматична тематика у нас. Тя не сплотява, а разделя. Липсва геройство на разсъдъка, с цел да беседваме умерено и за възходите, и за паденията в общата ни история. Тя е раздърпана на части, които - развявани върху пилони, обслужват патриотарски политически планове със съмнителна достоверност. А общата ни история е тук, в тези алеи, зарити с отпадък и давност, в това съответно място, което за малко укротява дивашкия темп отвън стените на гробището и ни припомня за отказаната респект към мъртвите. Смирява ли ни обаче?

Да подредим гробищата е задача на нас - живите

Всеки от нас има своя история, обвързвана с това или с друго гробище. Един от вероятните кошмари е да се загубиш вътре и да не можеш да намериш изхода.

  " Ако искаш да подредиш едно гробище, недей да очакваш помощ изпод ", би споделил Кристиан Таков. Отдолу са мъртвите, които не престават да ни смущават безмълвно, до момента в който и ние не се присъединим към тях.

***

Този коментар показва персоналното мнение на авторката и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.

***

Разгледайте и тази изложба от нашия списък: